Как САЩ изживяха Голямата депресия?
1920-те години били радостни и безгрижни за Америка. Бурен стопански напредък, увеличение на приходите на всички пластове от популацията, бързо техническо развиване. Американците забогатявали и се наслаждавали на живота. Тази ера по-късно била наричана по разнообразни способи – „ златните двадесет “, „ джазовите двадесет “, „ просперитетът “.
Страната слушала джаз, танцувала, пиела контрабандно уиски в подземни заведения. И, несъмнено, работела. Смятало се, че честният труд подсигурява триумфа на всеки човек.
Всъщност, тъкмо по този начин било до 24 октомври 1929 година, когато фондовият пазар на Уолстрийт се сринал. Акциите на най-сигурните компании, чиято стойност до тогава непрестанно нараствала, стремително полетели надолу. Този ден незабавно бил наименуван „ черният четвъртък “. Но го последвали черен понеделник и черен вторник.Само за една седмица борсова суматоха пазарът изгубил повече пари, в сравнение с държавното управление на Съединени американски щати похарчило по време на Първата международна война.
Отначало този пагубен спад нямал особени външни прояви. Уинстън Чърчил, който посетил Америка през 1929 година, биле изумен от спокойствието на фондовата борса.
Строгите правила забранявали на брокерите да тичат и да покачват глас. Според Чърчил: „ … те бродеха като обезпокоени мравки в муден филм, като си предлагаха големи пакети акции на една трета от предходната цена “.
Но няколко дни по-късно сър Уинстън написа в дневника си: „ Пия кафе. Покрай прозореца ми прелетя някакъв мъж. Нещастникът скочил от 15-ия етаж “.
Това самоубийство било единствено първата лястовица. През идващите седмици вълна от самоубийства заляла Щатите. И станало ясно, освен обособени дни са оцветени в черно – а целият живот на най-щастливата страна в света.
Година по-късно улиците на огромните американски градове, преди облени в светлини, почнали да тънат в мрак. Предишните разноски за сила към този момент не били по джоба на Америка. Цели фамилии се самоубивали, тъй като банките отнемали жилищата им, чиято ипотека не можели да заплащат.
Но какво се случило с Америка? Защо сриването на фондовата борса се трансформирала в злополука за милиони хора?
Тогавашната стопанска система се развивала трескаво, на скокове, от рецесия към рецесия. Няколко години напредък наложително се сменяли с декаданс.
Причината се криела в свръхпроизводството.
В устрема си да осъществя облага, индустрията създава повече артикули, в сравнение с хората биха могли да купят. Складовете се задръствали и предприятията спирали работа и уволнявали служащи. Търсенето намалявало, тъй като безработните нямали пари да купуват.
Постепенно остатъците се пласирали, повявявали се нови технологии, наемали се нови служащи и стопанската система още веднъж тръгвала нагоре – до идната рецесия.
По време на „ златните 20 “ интервалът на възобновяване надминал всички предходни толкоз доста, че хората повярвали в дефинитивно настъпване на епохата на просперитета.
В същото време светът се свличал в бездната. Богатствата на неголяма група милионери нарастнали неведнъж. Правителството се грижи основно за техните ползи заради елементарна причина: считало се, че огромните бизнесмени са съществена движеща мощ на стопанската система. Ако бизнесът е добре, тогава неговото богатство автоматизирано ще премине към по-ниските пластове на обществото.
Поради тази политика налозите за богатите били понижени с към 25%.
До 1929 година 1/1000 част от американското население получавала 42% от всички пари. А приходите на главната маса намалявали.
Но това са единствено статистически данни, а в действителния живот множеството американци се чувствали добре, тъй като всичко належащо се купувало на заем. Масовото кредитиране е откритие на XX-ти век. Изглеждало, че то може да отстрани проблемите на стопанската система.
От една страна, притежателят на завода не желае да покачва заплатите на служащите, а от друга – желае те да купуват продукцията му.
Изходът е открит – разсрочено заплащане. Но след известно време предприемачът, който дава своите артикули на заем, е изправен пред дефицит на пари за закупуване на първични материали и за възобновяване на производството. Но това не е проблем! Той на собствен ред взема заеми от банките. Всички са удовлетворени и щастливи.
Междувременно, казусът с неналичието на средства не изчезва на никое място, а просто се отсрочва във времето.
Така през 1929 година цената на скъпите бумаги надхвърлила 1.5 пъти парите в обращение. Американската стопанска система се трансформирала в голям сапунен балон.
Няколко месеца преди „ Черния четвъртък “ банките се усетили и почнали да лимитират даването на заеми против скъпи бумаги. Но към този момент било късно.
Акциите спрели да порастват. За най-умните играчи това било сигнал да продават.
Но първите огромни продажби на акции довели до верижна реакция.
Курсът на скъпите бумаги рухнал. Ако на 1 октомври 1929 година цената на акциите, котирани на Уолстрийт, достигала 87 милиарда $, то единствено месец по-късно – на 1 ноември, тя падна до 55 милиарда, а през март 1933 година общата им стойност била единствено 19 милиарда $, т. е. намаляла с към 4,5 пъти.
Започнали всеобщи разорявания на компании и частни лица, участващи в борсовите игри. Именно тази част се застрелвала, давела и скачала от прозорците през първите седмици от рецесията. Сетне пристигнал ред на техните кредитори, които успявали да върнат парите си и също се разорявали.
Чрез веригата от неплащания рецесията обхванала цялото американско общество и плъзнала в Европа. Всички страни се втурнали да пазят пазарите си от задгранични артикули. Започнали търговски и валутни войни. От тях до същинските имало единствено една крачка.
От 1929 година до 1933 година банкрутирали над 100 хиляди предприятия, а безработицата повишена от 3,2% на 28%. Десетки милиони хора останали без работа.
Вчерашните „ бели якички “ продавали ябълки и лъскали обувки, а техните началници ставали хамали, единствено с цел да не разрешат фамилиите им да умрат от апетит.
В градовете се редели на дълги опашки за безвъзмездна чорба. Само в Ню Йорк в кулминационната точка на рецесията 3 хиляди души умрели от апетит. Повече от 2,5 милиона американци се трансформирали в клошари.
Безработни мъже, пред кухня за безвъзмездна чорба в Чикаго, отворена от Ал Капон, в годините на Голямата меланхолия.
В покрайнините на градовете се разраствали „ хувървили “ – скупчвания на колиби от дървени сандъци и картонени кутии, наречени на президент Хувър, чието ръководство било в най-трудните години.
Понякога бездомниците се опитвали да откраднат нещо пред очите на служителите на реда, с цел да стигнат до пандиза, където им бил обезпечен най-малко покрив над главата и безвъзмездна храна.
Тогава в 1933 година станало известно, че Съветският съюз, където индустриализацията била в разгара си, търси 6 хиляди строители и инженери. Слухът се популяризирал доста бързо. Писма до руското посолство, което било преди малко намерено, на 16 ноември, се посипали от всички елементи на Америка. 100 000 експерти с най-висока подготовка кандидатствали за свободни работни места. Много от тях били признати на работа в Съюз на съветските социалистически републики.
Но богатите също плачели. Милионерът Конрад Хилтън затворил цели етажи в своите хотели и изключи телефоните в стаите, с цел да икономисва от тях по 15 цента на месец. Компанията „ Бетлим стийл “ уволнила 8000 служащи, изгонила ги от къщите, които сама им била построила, а по-късно изравнила сградите със земята, с цел да не заплаща налози върху недвижимите парцели.
Най-яркият образец за фалит бил крахът на разпадането на мултимилионера Самюъл Инсъл. Погубила го алчността. Заедно с Томас Едисон той основа именитата „ Дженерал Електрик “.
Но похарчил парите си за изкупувани на контролни пакети в разнообразни компании. Дали го под съд за измами с скъпи бумаги. Оправдали го, само че изгубил благосъстоянието и репутацията си. Самуюъл починал в беднотия на една от метростанциите в Париж през 1938 година
До пролетта на 1933 година доста банки били фалирали. Обсаждали ги големи тълпи, които желали парите си.
Но новият президент Рузвелт издал декрет да бъдат затвори всички банки за 4 дни и забранил износа на златни, сребърни и хартиени пари от страната. Мерките сработили. След отварянето те проработили в естествен режим.
Франклин Делано Рузвелт /Уикипедия/- 32-и Президент на Съединени американски щати
Сетне президентът се погрижи за помощ на гладните, като отделил 500 милиона $.
За да помогне на земеделските производители, на които отнемали земите и инвентара за невърнати заеми, Рузвелт издал закон за мораториум върху задълженията на земеделските производители, както и закон за възобновяване на селското стопанство. За да се предотврати изгонването на хората от домовете им, страната поела задълженията по жилищните заеми. След това била основана Федералната работа по заетостта. На безработни за пръв път почнали да заплащат компенсации. Но най-важната мярка бил законът за възобновяване на индустрията. В сходство с него американското произвеждане почнало да се ръководи от страната, с цел да се избегне повтаряне на рецесията. Сега държавното управление регулирало цените и количеството създадени артикули. Индустриалците били задължени да координират със синдикатите минималната работна заплата и оптималното работно време. А в края на първата година от ръководството на Рузвелт бил анулиран втръсналият на всички „ изсъхнал закон “…
Франклин Рузвелт в действителност извадил Америка от рецесията, за което получил националната обич и още 3 президентски мандата.
Но Голямата меланхолия траяла до края на 30-те години.Тя свършила едвам с началото на Втората международна война.
…Веднага щом загърмели оръдията, американската промишленост получила заповед за произвеждане на оръжие. Още по-рано Хитлер осъзнал изгодата от войната и съумял да измъкне Германия от рецесията, като натоварил стопанската система с военни планове още през 1936 година
Именно по тази причина, когато на 1 септември 1939 година американският дипломат в Париж рапортува за нахлуването на немски войски в Полша, Рузвелт радостно възкликнал:
– Най-после, отлично! Бог да ни е на помощ!
